Kani Karaca & Aka Gündüz Kutbay - Meşk

Track List
CD 1

1. Kar-i Natik (Hatibzade Osman Efendi)
2. Makam Tarifi
3. Eviç-Buselik Taksim
4. Eviç-Buselik I. Beste (Ismail Dede)
5. Eviç-Buselik II. Beste (Ismail Dede)
6. Eviç-Buselik Agir Semai (Ismail Dede)
7. Eviç-Buselik Nakis Yürük-Semai (Ismail Dede)
8. Hicaz Durak (Haci Arif Bey)
9. Nühüft Durak
10. Ferahfeza Sarki (Fehmi Tokay)

CD 2

1. Sultani-Irak Taksim
2. Sultani-Irak I. Beste (Abdülhalim Aga)
3. Sultani-Irak II. Beste (Küçük Mehmed Aga)
4. Sultani-Irak Agir-Semai (Abdülhalim Aga)
5. Sultani-Irak Nakis Yürük-Semai (Küçük Mehmed Aga)
6. Sevk-u Tarab Mevlevi-Ayini (Ismail Dede Efendi)
7. Bayati Beste (Moris Kordova) Ibranice
8. Hüzzam Beste - Ibranice
9. Segah Sarki (Kani Karaca)
10. Kürdilihicazkar Sarki (Kani Karaca)

Download HERE
Download HERE

Sufi Ney & Piano Turkish Mysticism Sounds

Track List
1. Gel Gör Beni Ask Neyledi
2. Bana Seni Gerek Seni
3. Dostta Gidelim
4. Deli Gönül
5. Hak Için
6. Gül Yüzüne
7. Askin Denizi
8. Garip Ötmüs Bülbül
9. Dost Bize
10. Sari Çiçek
11. Dertli
12. Sol Cennetin Irmaklari

Download HERE

Чуй първото правило !

Photo:Shams Tabrizi.

Щом Бог е тук,а не си помръдва и пръста,когато страдаме от най-страшни мъки,какво ни говори това за него ?

Шамс:

-Чуй първото правило,братко-казах му аз.

-Както виждаме Бога,така виждаме и себе си-едното е пряко отражение на другото.

Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор,това ще рече,че вътре в нас са се натрупали прекалено много страх и укор.

Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание,значи такива сме и ние.

От книгата "Любов" на Елиф Шафак

SUFI TRANCE PROJECT - Arapistanbul by_S.Halid Ozgur

МАУЛАНА ДЖАЛАЛУДДИН РУМИ

МАУЛАНА ДЖАЛАЛУДДИН РУМИ

Озарен можем да наречем онзи,

чиито слова съответстват на делата му,

онзи, който се отрича

от обичайните връзки с този свят.

(Зул-Нун Египтянина)

Целият живот на маулана (букв. нашия господар) Джалалуддин Руми, основател на ордена на Въртящите се дервиши, служи като потвърждение на из­точната поговорка: „Гигантите идват от Афганистан и влияят на целия свят." Джалалуддин Руми е роден в знат­но семейство в Бактрия в началото на XIII в. Живял и учил в Икониум (Византия) в Мала Азия преди възникването на Османската империя, от трона на която, както се гово­ри, се отказал. Неговите произведения, написани на пер­сийски, толкова много се почитат в Иран заради техните поетични и литературни достойнства и мистичното им съдържание, че ги наричат „Коран на езика пехлеви". Въпреки това Руми е имал отрицателно отношение към шиизма, националния култ на Иран, като го е критикувал за неговата ограниченост.

Макар да твърди, че стиховете на Корана са алегорич­ни, а самият Коран има седем различни значения, Руми е смятан от арабите, а също така от мюсюлманите в Индия и Пакистан за един от най-великите мистични учители. Трудно би могло да се определи степента на въздействие на Руми, но следи от неговото влияние откриваме в лите­ратурните и философски произведения на различни школи. Дори доктор Джонсън, добре известен със своите не-благосклонни изказвания, е казал за Руми следното: „Той разкрива пред странника секретите на Пътя на Единение­то и прави явни Тайните на Пътя на Вечната Истина."

По-малко от сто години след смъртта на Руми - през 1273 г. - произведенията му придобиват такава известност, че Чосър се позовава на тях в някои свои трудове, като използва и материали от учението на духовния баща на Руми Аттар (Химика, 1150 - 1229/30). Дори беглият обзор на многобройните препратки към арабски източници, на­правени от Чосър, може да ни послужи като доказателство за суфийското влияние на литературната школа на Руми. Използваните от Чосър думи: „лъвовете могат да извли­чат уроци за себе си, когато бият кученца..." са просто пе­рифраза на „ Удхриб ел-калба ва ята аддаба ал-фахду" („Бий кучето и лъвът ще се държи прилично"), тайна фраза на Въртящите се дервиши. За да бъде разбрана правилно, трябва правилно да схванем и играта на думи. При напис­ването на тази парола се използват именно тези думи (куче и лъв), но в разговорната реч се употребяват сходни по звучене думи. Вместо да кажат „куче" (kalb), суфиите каз­ват „сърце" (galb), а вместо „лъв" (фахд) те произнасят „невнимателен" (фахид). Сега смисълът на изречението се променя: „Удряй сърцето (суфийските упражнения) и не­внимателните (способности) ще се държат правилно."

С този призив започват „удрящите по сърцето" упраж­нения, които се изразяват в движения и концентрация на дервишите от ордена Мевлеви, Въртящите се дервиши. Друг интересен момент е връзката между „Кентърбърийски разкази" като алегория на вътрешното развитие и „Пар­ламент на птиците" на Аттар. Проф. Скит ни припомня, че при Чосър, както и при Аттар, в поклонничеството уча­стват 30 действащи лица. „Симург" на персийски означа­ва „30 птици", затова върху тридесетте пилигрими, които търсят мистичната птица Симург в произведенията на Ат­тар пада определен смислов акцент. Но в английския език тази цифра не може да бъде интерпретирана по този на­чин. И Чосър запазва броя на поклонниците, фигуриращи в персийското произведение, заради изискванията на ри­мата, но в „Кентърбърийски разкази" то вече е лишено от двойното си значение. „Историята на търговеца на индулгенции" откриваме у Аттар, а приказката за крушата - в IV книга на суфийското произведение на Руми „Маснави". Руми оказва голямо идейно и литературно влияние върху Запада. Благодарение на факта, че в наши дни по-голяма част от трудовете му са преведени на западни ези­ци, това влияние е още по-силно. Но ако той „наистина е най-великият мистичен поет в историята на човечеството", както го нарича проф. Арбъри, самите стихове на Руми, в които той влага толкова много свои идеи, могат да бъдат оценени истински само ако се четат в оригинал. Макар че идеите и методите, използвани от Въртящите се дервиши и други школи, изпитали влиянието на Руми, не са чак тол­кова недостъпни, при условие че човек разбере начина на изложение на езотеричните истини.

Има три документа, по които външният свят може да изучава дейността на Руми. Най-важното е „Маснави-и-Манави" (Духовни куплети). То се състои от шест книги и се отличава с такава поетичност и сила на въображението, че когато се чете в оригинал, предизвиква странно и слож­но чувство на възторг.

Руми пише тази книга 43 години. Особената сложност на идеите, формата и методите на изложение не ни позво­ляват да я приемем за чисто поетично произведение. Как­то отбелязва проф. Никълсън, любителите на обикновена­та поезия няма да я намерят тук. Такива хора няма да из­питат въздействието на особената поетична форма, създа­дена от Руми, за да предаде понятия, които, както смята авторът, са без аналог в обикновения живот. Да не обръща­ме внимание на това забележително произведение прилича на опит да определим вкуса на сладкото от ягоди задочно.

Особено акцентирайки върху ролята на фината поетич­ност в океана на „Маснави", Никълсън понякога все пак предпочита формалната поезия. Той пише (Увод, „Избра­но от Дивана на Шамс от Табриз", с. XXXIX) следното: „Поетичните достойнства на Маснави са необичайни, но читателите първо трябва да си пробият път през аполо­гии, диалози и тълкувания на коранични текстове, мета­физични тънкости и морализаторство, преди случайно да открият безупречен и изискан пасаж."

За суфия, а може би и за всеки друг човек, тази книга е глас от друго измерение, което в определен смисъл лежи в най-дълбоките слоеве на човешкото съзнание.

Въздействието на „Маснави", както и на всяко друго суфийско произведение, ще зависи от условията, в които човек изучава тази книга. Тя съдържа шеги, притчи, диа­лози, препратки към по-ранни учители и напомня за екстатогенните методи, предлагайки поразителен пример за метода на разсейване, когато с помощта на многопланово въздействие постепенно се създава обща картина, чиято функция е да доведе суфийското послание до съзнанието на човека.

Както и всички суфийски учители, Руми често приспо­собява това послание към обкръжението, в което работи. Има данни, че той въвежда танците и кръговите движения като упражнения за своите ученици заради флегматичността на местното население. Така нареченото изменение на учението или действието, предписвано от различни суфий­ски учители, в действителност не е нищо повече от прила­гане на това правило.

В своята система на обучение Руми използва обясне­ния и интелектуални упражнения, размисъл и медитация, дейност и бездействие. Съчетаването на духовна активност при Въртящите се дервиши с движения на тялото под аком­панимента на свирка е резултат от особен метод, създа­ден, за да помогне на Търсещия да постигне хармония с мистичната реалност и съответно да се преобрази с помощ­та на тази реалност. Всичко, за което неразвитият човек се досеща, има своето значение и приложение в особения кон­текст на суфизма, който може да остане незабелязан, дока­то човек не го познае от личен опит.

Руми пише следното: „Молитвата притежава форма, звуков израз и физическа реалност. Всичко, което е свърза­но с думата, има и физически еквивалент, а на всяка мисъл съответства определено действие."

Въпреки че Руми съвършено безкомпромисно изказва доста непопулярни идеи (например, че независимо от външните постижения обикновеният човек е незрял в об­ластта на мистицизма), една от неговите наистина суфийски постановки се състои в това, че почти всеки човек може да постигне определени успехи в осъществяването на сво­ето предназначение.

Подобно на всички други суфии, които работят в ус­ловията на силно теологично влияние, Руми започва да говори със своите слушатели за религия. Той подчертава, че подходът на организираните институции към обикно­вената емоционална религия е неверен. Завесата от Свет­лина, породена от самодоволството, е по-опасна от Заве­сата от Мрак, която порокът създава в ума на човека. Раз­бирането идва с любовта, то не може да бъде получено чрез методите на организираната религия.

Руми се придържа към възгледите на ранните религи­озни учители. С малки изключения техните последователи организират дейността си така, че практически изключват възможността да бъде постигнато просветление. Тази за­дача изисква нов подход към религиозните въпроси и Руми разглежда религията като цяло, използвайки необичайни методи. Той е далеч от мисълта да изучава или доказва каквито и да било догми. Той казва, че истинната религия няма нищо общо с представите на хората за нея. Оттук след­ва, че е напълно безполезно да се изучават догмите. В този свят няма подобия на онова, което наричаме (Божий) Пре­стол, Библия, Ангели или Ден на Възкресението. Използу­ваните по необходимост сравнения дават само груба пред­става за съвършено различни неща.

Руми стига още по-далеч в сборника от изказвания и мисли „В него е това, което е в него" (Фихи ма фихи), кой­то представлява своеобразен суфийски учебник. Той каз­ва, че хората минават през три стадия. На първия етап те се кланят на каквото и да било - на мъжа, на жената, на парите, на децата, на земята или на камъните. Като по­стигнат известен прогрес, те започват да се кланят на Бог. В края на краищата хората вече не казват: „Кланяме се на Бог" или „Не се кланяме на Бог". Те са постигнали после­дния стадий. За да се доближи до суфийския Път, Търсе­щият трябва да разбере, че той самият е нещо, което сега наричат резултат от стандартизацията - застинали идеи и съждения, а отчасти и инстинктивни реакции, сформирали се в резултат на чужди влияния. Човек е лишен от сво­бодата, която смята, че притежава. Преди всичко той тряб­ва да се откаже от убеждението си, че вече разбира нещо, и да се опита да се доближи до реалното разбиране. Но на него вече са му внушили, че може да разбере всичко с по­мощта на един и същ метод - логическото мислене, и това убеждение му пречи изключително много.

„Вие ще бъдете нелогични, ако използвате същите ме­тоди, с чиято помощ са ви обучавали, само защото сте ги наследили."

Познаването на религията и това, което са учели вели­ките религиозни учители, е част от суфизма. Фактът, че суфизмът по особен начин използва терминологията на обикновената религия, винаги е събуждал яростта на ли­цемерно набожните хора. Общо казано, суфиите смятат, че вярата на всеки религиозен учител, а особено самият му живот, символизира един от аспектите на Пътя, чието име е суфизъм. Исус е в нас, пише Руми, търсете неговата под­крепа. Но не бива да се опитвате с помощта на Мойсей, който е във вас, да задоволявате желанията на Фараона.

Като казва, че пътят на Исус е път на борба със само­тата и преодоляване на въжделенията, Руми същевремен­но описва метода, в който суфиите виждат символичен из­раз на различните религиозни пътища. Пътят на Мохамед изисква да се живее сред обикновените хора. Руми пише: „Върви по пътя на Мохамед, а ако не можеш - поеми пътя на християнството." Това не означава, че Руми приканва да се направи избор между тези религии. Той посочва ме­тодите, с които Търсещият може да постигне съвършен­ство, т.е. онази завършеност, която идва, когато разберем какво представляват пътищата на Исус и Мохамед.

Също така, когато суфият говори за Бог, той има пред­вид не божеството, за което мисли човекът, възпитан в тра­дициите на теологията. Набожните приемат това божество, докато атеистите го отхвърлят. Фактически всичко е от­каз или приемане на онова, което схоластиците и духовен­ството предлагат на хората. Суфийският Бог няма никак­во отношение към тази полемика, защото суфиите смятат че божественото се познава само в личния опит.

Това не означава, че суфиите ни предлагат да се отка­жем от логическото мислене. Руми пояснява, че интелектът е много важен, но той трябва да изпълнява своите функ­ции. Ако имате нужда от дрехи, отивате при шивача. Ин­телектът подсказва кой шивач да изберете, но повече от това той не може. Ще трябва изцяло да се доверите на шивача, т.е. да повярвате, че той ще си свърши работата по нужния начин. Учителят казва, че логиката отвежда болния при лекаря, но след това той изпада в пълна зави­симост от лекаря.

Макар добре подготвеният материалист да заявява, че би искал да чуе какво може да му каже мистикът, не е възможно да му бъде предадена цялата истина. Той никога няма да повярва. Истината се основава върху материа­лизма не повече, отколкото върху логиката. Оттук следва, че мистикът работи на няколко различни нива, а материалистът - само на едно. Техният контакт ще доведе до това, че суфизмът естествено ще се стори на материалиста не­последователен. Ако днес промени вчерашната си гледна точка, човек ще заприлича на лъжец. Най-малкото ситуа­цията, в която целите на хората напълно се различават една от друга, ги лишава от възможността за взаимно разбиране.

Руми казва: „Онези, които не разбират нещо, казват, че то е безполезно. Ръката и инструмента приличат на кремъка и стоманата. Опитайте се да ударите с кремък зе­мята. Ще получите ли искра?"

Една от причините, поради която суфиите не пропо­вядват учението си публично, се състои в това, че зависи­мите религиозни хора или материалистите няма да го раз­берат.

Царски сокол кацнал на развалините на една къща, в които живеели сови. Те решили, че соколът е дошъл, за да ги изгони от жилището им и сам да се настани в него. Со­колът казал: „Тези развалини може да са най-прекрасното място за вас, но за мен е по-добре да седя на ръката на царя." Тогава някои от совите започнали да крещят: „Не му вярвайте, той хитрува, за да ни открадне жилището."

Използването на притчи и илюстрации като тази е широко разпространено сред суфиите, и Руми ги използва може би повече от всички останали. Често той изразява една и съща мисъл по различен начин, като се стреми тя да проникне по-дълбоко в съзнанието на читателя. Суфиите смятат, че идеята ще може да проникне в обусловения (по­крития с воала на мрака) ум само ако бъде изразена така, че успее да се промъкне през завесата на обусловеността. Фактът че не-суфиите имат толкова малко общи неща със суфиите, означава, че последните трябва да използват ос­новните елементи, присъщи на всеки човек, които още не са напълно унищожени от различните проявления на съща­та тази обусловеност. Става дума именно за елементите, които определят суфийското развитие. Любовта е най-важ­ният и най-постоянният от тях, тя е факторът, на който предстои да води човека и цялото човечество към съвършенство: „Човечеството чувства своята незавършеност и се стреми към съвършенство с всички средства, но един­ствено любовта ще му помогне да постигне своята цел."

Любовта сама по себе си е сериозно нещо. Тя се нами­ра в тясна връзка с озарението. Всеки от тези два фактора подсилва другия. Силата на огъня на познанието е твърде голяма, за да бъде понесена без подготовка: „Огънят в печ­ката може да се окаже твърде силен, за да се възползвате от неговата топлина, а по-слабият пламък на лампата може да ви даде точно толкова топлина, колкото имате нужда в дадения момент."

Всеки, който е достигнал определена степен на изкушеност, смята, че ще успее да намери самостоятелно пътя към просветлението. Суфиите отричат това и питат по какъв начин човек може да намери нещо, ако не знае как­во е то. Руми пише: „Всички станаха златотърсачи, но обик­новеният човек няма да познае златото, дори и да го види. Ако не умеете да разпознавате златото, присъединете се към мъдреца."

Най-често обикновеният човек вижда само отражението на озарението, макар и да мисли, че вече се намира н пътя към него. Светлината може само да се отразява о стената, но именно стената е нейният истински домакин. „Не се облягай на тухлата от стената, а търси вечният из­точник."

„За да може водата да се стопли както трябва, между нея и огъня трябва да има посредник, съдът."

Как може Търсещият да осъществи задачата си и да се озове на верния път? Преди всичко той не бива да се отказ­ва да живее и работи в света. Руми учи, че не бива да изос­тавяме работата, защото „само тя може да ви даде съкро­вището, което търсите". С това отчасти се обяснява фактът, че всички суфии трябва да владеят някакъв творчески за­наят. Работата означава не само обикновен труд или дори социално приемливо творчество. Тя включва в себе си и работа над себе си, алхимия, с помощта на която човек достига съвършенство. „Благодарение на знаещия човек вълната се превръща в килим, а от земята се издига дво­рец. Присъствието на духовния човек води до подобни трансформации.''

Мъдрият човек от самото начало става водач на Търсе­щия. Веднага щом това стане възможно, учителят освобож­дава ученика, който сам за себе си става мъдрец и продължава сам работата над себе си. В суфизма, както и навсякъде, можем да срещнем много лъжливи учители. В резултат от това суфиите се сблъскват с едно твърде стран­но положение, при което лъжливият учител може да бъде приет за истински (защото той прави всичко, за да съот­ветства на представата за учител), а истинският суфий чес­то изглежда на неподготвения и неспособен да различи истината Търсач съвсем не такъв, какъвто трябва да бъде суфият.

Руми предупреждава. „Не смятай, че можеш да съдиш за суфиите по външния им вид, приятелю. Докога като малко дете ще се блазниш от орехите и стафидите?"

Фалшивият учител отделя повече внимание на външните неща, той знае как да убеди Търсещия, че е велик човек, че го разбира и може да му разкрие големи тайни. Суфии­те имат тайни, но те трябва да накарат ученика сам да ги постигне. Суфизъм е това, което идва с човека, а не това, което му се поднася на тепсия. Лъжливият учител през ця­лото време ще се опитва да задържи около себе си своите последователи, той никога няма да им каже, че тяхната подготовка е вече към своя край, след което те ще могат сами да се занимават със своето развитие и да продължат пътя си като Съвършени хора.

Руми се обръща към схоластика, теолога и последова­теля на лъжливия учител: „Кога ще престанете да обичате и се кланяте на гърнето? Обърнете внимание на водата!" Обикновено хората основават съжденията си само върху външните неща. „Знай разликата между цвета на виното и цвета на чашата."

Суфият не трябва да забравя съставните части на саморазвитието, иначе простото съсредоточаване над нещо ще доведе до нарушаване на равновесието, а следователно - до загуба. Различните хора могат да се развиват с раз­лична скорост. Руми казва, че едни разбират всичко само от една дума. Други познават нещо само ако са го видели. Способността за разбиране се развива паралелно с духовния прогрес на човека.

Размишленията на Руми включват някои важни идеи, призвани да помогнат на Търсещия да разбере, че той вре­менно е отделен от истинната реалност, макар че обикно­веният живот може да му се струва такава реалност. Суфиите смятат, че всичко, което виждаме, чувстваме и прежи­вяваме в обикновения живот, е само част от великото цяло. Можем да достигнем някои измерения единствено с опре­делени усилия. Те са реални, както е реална подводната част на айсберга, но не могат да бъдат възприети в обик­новени условия. Като ги сравним отново с невидимата част на айсберга, можем да кажем, че размерите им многократ­но превишават видимата част.

За да обясни това, Руми използва няколко аналогии. Една от най-забележителните е неговата теория на дейно­стта. Той казва, че съществуват цялостна и индивидуална дейност. В обикновения свят на сетивата ние сме свикнали да забелязваме само отделните действия. Да допуснем, че няколко души правят палатка. Едни шият, други подгот­вят нишките, трети ги сплитат във въжета. Всички заедно изпълняват една цялостна дейност, макар че всеки от тях е зает със своето индивидуално (еднопланово) дело. Когато разглеждаме направата на палатката, важна преди всичко е съвкупната дейност на цялата група.

В определени случаи, продължава Руми, животът тряб­ва да се разглежда едновременно като цяло и като отделна част. Постигането на хармония с цялото, т.е. всестранната дейност на живота, е изключително важно условие по пътя към озарението. Постепенно, в зависимост от натрупва­щия се опит, суфият започва да привежда мисленето си в съответствие с тези наставления. Преди да се запознае ис­тински с мистицизма, той или се е надсмивал на религия­та, или е имал напълно неправилни представи за природа­та на мистичния опит, а особено за учителя и пътя. Руми предлага размишления, с чиято помощ незнаещите ще преодолеят твърде силното влияние на някои фиксирани идеи. Едни си мислят, че ще им поднесат Златното ключе, други се развиват самостоятелно. Човекът, който пътува в мрак, все пак пътува. Ученикът може да се обучава, без дори и да подозира това, в резултат на което може да из­падне в раздразнение. Руми му напомня, че през зимата дървото трупа хранителни вещества. Хората могат да си мислят, че то бездейства, защото не виждат никакво дви­жение, но през пролетта те изведнъж забелязват появата на пъпките. Ето сега то работи, си мислят те. Има време за събиране и време за изразходване. Това отново ни навеж­да на мисълта, че „озарението трябва да идва постепенно, в противен случай то може да разруши всичко” Елементите на схоластицизъм, внимателно използувани от суфиите, постепенно биват заменяни от езотерична подготов­ка. Това трябва да се прави с оглед способностите на уче­ника. Нашият учител напомня, че в ръцете на обущаря инструментите на бижутера приличат на семена, хвърлени в пясък, а да дадеш на селянин обущарски инструменти е все едно да предложиш на кучето трева, а на магарето ко­кали.

Отношението към условностите на обикновения живот се преразглежда. Вътрешната жажда на човека се схваща не като фройдистка потребност, а като естествен инстру­мент, присъщ на ума и предназначен да му помогне в раз­криването на истината. Руми учи, че в действителност хо­рата не могат да разберат своите желания. Тяхната вътреш­на жажда се проявява в стотици желания, които те смятат за свои потребности. Както опитът показва, тези желания нямат под себе си реална основа, защото след тяхното осъ­ществяване жаждата остава. Руми би се отнесъл към Фройд като към човек, обхванат от косвените прояви на тази ве­лика жажда, а не като към изследовател, установил истин­ските причини за това явление.

Едни могат да смятат хората за зли, други - за добри. Това се обяснява с факта, че едни са завладени от идеята за неприятното, а умовете на другите са заети с разработ­ване на концепции за доброто. „Кукичката и рибата са неразлъчни."

Суфият се учи на изкуството на бъде безстрастен, по­следвано от изкуството да преживява това, към което се стреми, а не само да го разглежда. Направлявайки проце­са на търсене, учителят го съветва да размишлява над ду­мите на Руми: „Макар гладният и ситият гледат едно и също парче хляб, те виждат различни неща." Ако човек е толко­ва неподготвен, че върху него действат собствените му предубеждения, той не може да се надява на големи успе­хи. Руми насочва вниманието върху усъвършенстване на контрола, основан на опита, а не на обикновените теории за добро и зло, правилно и неправилно. Всичко това са думи: „Сами по себе си думите нямат никакво значение. Посрещате добре посетителя и му казвате няколко добри думи. Той е щастлив. Ако кажете нещо грубо на друг чо­век, той ще се обиди. Могат ли няколко думи наистина да означават щастие или тъга? Това са второстепенни, а не основни фактори. Те въздействат върху слабите хора."

Чрез упражненията ученикът развива в себе си способ­ността да вижда нещата по нов начин. Във връзка с това поведението му в познати ситуации ще бъде различно. Той постига по-дълбокия смисъл на съвети от рода на: „Пазете бисера, а не мидата. Не във всяка мида може да се намери бисер. Планината е много пъти по-голяма от рубина." Може би именно като премине през ръцете на мъдреца, онова, което за обикновения човек изглежда почти банал­но, изведнъж се изпълва със смисъл за суфия, който откри­ва в скритите дълбини на тази вещ връзка с нещо „друго" - с фундаменталния фактор, предмет на неговите търсения. Това, което обикновеният човек приема за камък, каз­ва Руми, развивайки тази тема, за Знаещия е перла.

Сега Търсещият разбира неуловимостта на духовния опит. Ако той подхожда към работата творчески, ще ус­пее да постигне етап, на който понякога ще бъде навестя­вай от вдъхновение. Ако е подложен на екстатични прежи­вявания, ще установи, че радостното, пълно със смисъл усещане за съвършенство идва за малко и той не може да го контролира. Тайната защитава себе си: „Размишлявай за духовното колкото искаш - то ще те подмине, ако ти не струваш нищо. Пиши за него, гордей се с него, тълкувай го - то няма да ти донесе никаква полза и ще ти се изплъзне. Но ако То види твоята съсредоточеност, То може да се озо­ве в ръцете ти като дресирана птичка. То прилича на паун, който няма да спре на неподобаващо място."

Само като премине през този етап, суфият може да раз­говаря за Пътя с другите. Ако се опита да направи това по-рано, „то ще се изплъзне".

По този въпрос е изключително важно да се поддържа деликатен баланс, в противен случай всички усилия могат да се окажат напразни. Руми отбелязва, че мрежата, от ; която е изтъкана нашият ум, е тънка. Тя трябва да се при­веде в такова състояние, че да може да удържи улова си. Ако нямаме късмет, мрежата ще се скъса, а скъсаната мре­жа не става за нищо. Мрежата може да се скъса и от твърде силна любов, и от твърде силно противодействие, но „никога от практика”.

С пробуждането на вътрешния живот в човека прера­ботват пет вътрешни чувства. Невидимата храна, за която говори Руми, дава хранителни вещества. Вътрешните чув­ства до известна степен приличат на външните сетива, но не повече, отколкото „медта прилича на златото". Тъй като различните хора притежават различни способности, на този етап суфиите в някои отношения са вече развити, а в други - не. За някои вътрешни способности и особени ка­чества е характерно хармонично и паралелно развитие. При това емоционалното състояние може да се променя, но тези изменения нямат нищо общо с измененията, на които са подложени неразвитите хора. Емоционалното състояние става част от реалната личност, а на мястото на грубостта на обикновените емоции идва редуването на емоции от висш порядък, като низшите емоции се смятат само за тяхно отражение.

Суфийската концепция за мъдростта и невежеството се променя. Руми я формулира по следния начин: „Ако човек стане напълно мъдър и изцяло се избави от невежеството, тази мъдрост би го разрушила. Следователно невежество­то е похвално, защото то поддържа непрекъснатото съще­ствуване. Като се редува с мъдростта, невежеството й по­мага така, както денят и нощта взаимно си помагат."

Съвместната работа на противоположностите е още един въпрос, върху който суфизмът акцентира нашето вни­мание. Когато се примиряват външно противоположни неща, личността става не само съвършена, но и излиза извън пределите на познатите човешки възможности. Това състояние можем да опишем само приблизително, като кажем, че човек става безмерно могъщ. Какво именно оз­начава това и по какъв начин се осъществява могъщество­то, можем да научим единствено от личния опит - тук обик­новените думи са безсилни. На друго място, говорейки за писаното слово, Руми напомня, че „Книгата на суфиите не е чернотата на буквите, а белотата на чистото сърце."

Сега суфият придобива определена проницателност, която се отъждествява с развитието на безпогрешна инту­иция. Той започва да чувства знанието, което му позволя­ва например при четенето на книга да отличава истината от измислицата, реалният замисъл на автора от другите елементи. Имитаторите, които наричат себе си суфии, осо­бено се страхуват от това, защото истинският суфий виж­да фалшивата им същност. Чувството за равновесие на суфия му подсказва доколко подражателят може да бъде по­лезен за суфизма. Руми говори за тази функция в „Маснави", и неговото учение задължително се излага от суфийските учители, когато установят, че ученикът е дос­тигнал съответния стадий: „Подражателят прилича на ка­нал. Самият той не пие, но може да напои жадния."

С придвижването на суфия напред по пътя, той все по-ясно разбира цялата огромна сложност и дори опасности, които възникват, ако вървящият по Пътя забрави за изра­ботваните векове наред методи. „Маснави" описва тази ситуация с помощта на притча:

Лъвът влязъл в обора, изял намиращия се там бик и останал вътре. В обора било тъмно и стопанинът, който влязъл вътре, започнал опипом да търси бика. Ръцете му напипали тялото на лъва. Лъвът си помислил: „Ако беше светло, сигурно щеше да умре от страх. Гали ме така, само защото ме мисли за своя бик."

Ако погледнем на този ярък откъс като на обикновен разказ, можем да сметнем, че в него става дума за глупци­те, които бързат да влязат там, където се боят да стъпят дори ангелите.

Разбирането на истинския смисъл на необясними съби­тия е още едно следствие от суфийското развитие. Защо например определени фази от мистичната подготовка от­немат при едни хора повече време, отколкото при други, макар последните да изпълняват всички предписания по-небрежно? Руми илюстрира постигането на един от аспек­тите на живота, който замъглява цялата пълнота на про­явления на действителността и рисува пред нас невярна картина на цялото.

Двама просяци се приближили до портите на една къща. Единият веднага получил парче хляб и си тръгнал. Другия трябвало да почака. Защо? Първият просяк не се харесал много на стопаните и получил комат корав хляб. Вторият трябвало да почака, докато му изпекат пресен хляб. Този разказ илюстрира една мисъл, към която суфий­ското учение често се връща, мисълта, че във всяко съби­тие съдържа поне един непознат за нас момент. Въпреки това ние изграждаме съжденията си въз основа на непълен материал. Затова не е учтаващо, че непосветените се развиват едностранчиво и се занимават с обикновено самоутвърждаване.

В един от стиховете си Руми казва: „Вие принадлежите към света на измеренията, но сте дошли от място, където няма измерения. Затворете първата врата, време е да отво­рим втората."

Подходът към целия живот, към цялото творение, става всеобемащ. В „Маснави" се казва, че „майсторът е скрит в своята работилница", той е скрит от своята работа, коя­то е изтъкала непроницаема завеса около него. Работил­ницата е царството на светлината; всичко извън нея е цар­ство на мрака.

Положението на суфия като човек, който притежава по-голяма проницателност относно делата на този свят и по-ясно вижда цялото, понякога противоречащо на частите, открива пред него огромни възможности за потенциално могъщество. Той обаче ще се възползва от това могъще­ство само ако се намира в тясна връзка с останалото тво­рение: на първо място - с другите суфии, после с човече­ството и накрая с всичко сътворено. Неговите способно­сти и самото му битие са свързани с нов вид отношения. При него идват хора и той разбира, че дори онези, които се надсмиват над религията, може би са дошли по-скоро да научат нещо, отколкото да доказват собственото си превъзходство. В огромното количество събития той виж­да някаква разновидност на въпроси и отговори. Той раз­глежда посещението при мъдреца като молба - „научи ме". Гладът може да тласне човек към търсене, т. е. отново към молба - „дай ми храна". Постенето може да бъде отговор, при това отрицателен. Руми завършва този откъс, като казва, че мълчанието е отговор, който свидетелства за на­личието на глупак.

Той може да предаде част от своя мистичен опит на определени хора - на неговите ученици, чийто предишен опит ги е подготвил за такова развитие. Понякога това се прави чрез съвместни упражнения по съсредоточаване (таджалли), чието приложение може да бъде развито в истински мистичен опит. Руми казва на учениците си: „Първо озарението идва при вас от Адептите. Това е ими­тация. Но когато започне да идва често, това вече е прежи­вяване на истината." На много от етапите на суфийското развитие често суфият сякаш не забелязва преживявания­та на другите или е откъснат от обществото в някакво дру­го отношение. Работата е там, че той вижда истинския смисъл на ситуацията, частично скрит за останалите от външните й проявления. Той действа по най-добрия начин, макар че не винаги може да обясни защо е казал или е постъпил точно така.

Във „Фихи ма фихи" Джалалуддин описва точно така­ва ситуация. Един пиян човек видял султана да минава покрай него, яздейки много скъп кон, и казал нещо не мно­го благоприятно за коня. Султанът се ядосал и наредил да доведат пияния при него. Човекът дал следното обясне­ние: „По това време едно пиянде стоеше точно там, където бях аз. Но той си отиде." Султанът останал доволен от отговора му и го възнаградил. Пияницата и трезвият чо­век са един и същ суфий. Намирайки се в контакт с истинната реалност, той постъпва по определен начин, в резултат на което бива възнаграден. Той също така изпълнява определена задача, като обяснява на султана, че хората не винаги могат да отговарят за постъпките си. Освен това предоставя на султана възможност да извърши добро дело.

Процесът на еволюция на човека не може да бъде спрян, както зрялото грозде не може да се превърне в незряло. От една страна, този процес може да бъде направляван, от друга - могат да му попречат хора, които не знаят какво е истинска интуиция. Така суфийското учение може да бъде изопачено; по същия начин може да се попречи и на Адеп­тите, ако техните поучения са прекалено достъпни за про­фаните. Що се отнася до отношението на суфиите към другите хора, Руми, както и другите суфийски учители, е готов да покани едва ли не всички. „Докато вътрешната лампа от скъпоценности все още свети, побързай да подрежеш фитила и да налееш масло в нея." Руми смята, че хората естествено се стремят към учението. „Отведете конете там, където няма трева, и те ще започнат да я търсят" - без значение каква е тя.

Суфиите са против интелектуалците и представители­те на схоластичната философия отчасти защото разглеж­дат техните ограничени методи за подготовка на ума като вредни не само за онези, които ги следват, но и за всички останали. Точно така суфийското учение критикува и оне­зи, които смятат всички събития за резултат от действието на интуицията или аскетичната подготовка. Руми настоя­ва за баланс на всички способности.

Единството между интелекта и интуицията, което води до познание и развитие, към които се стремят суфиите, се основава на любовта. Тази любов е задължителна тема в произведенията на Руми, и единствено живата атмосфера на истинската суфийска школа може да я изрази по-добре от начина, по който Руми я изобразява в творчеството си. Интелектуализмът има работа с осезаемите неща, а су-физмът - и с вътрешните, и с тези, които се поддават на възприятие. Докато науката и схоластиката непрекъснато стесняват своите рамки в стремежа си да изследват специ­ализирани области, суфизмът продължава да ги разширя­ва, като обхваща все по-обширни територии от великата, лежаща в основата на всичко истина, където и да се нами­ра тя.

Тази способност за асимилиране и използване на сим­воликата, разказите и мисленето, характерни за подвод­ните течения на суфизма, поражда възбуда и нови несери­озни нападки (дори на Изток) от страна на повърхностни­те коментатори. Тя заявяват, че разказите са взети от Ин­дия, идеите - от Гърция, а упражненията - от шаманите. Те с удоволствие жонглират с тези елементи в кабинетите си, за да се подготвят за борба единствено помежду си и с никой друг. След прочитането на „Маснави" и „Фихи ма фихи" можем да усетим с нищо несравнимата обстановка на суфийската школа, но мнозина лаици смятат, че тези произведения само объркват човека, че са хаотични и твърде волно написани.

Трябва да отбележим, че тези книги не могат в пълна степен да бъдат смятани за ръководства, защото следва да се използват в неразривна връзка с живото суфийско уче­ние и практика - работа, мисъл, живот и изкуство. Един от коментаторите, почувствал реалната суфийска атмосфера и разбрал, че тя е създадена съзнателно, прави изявление в печата, като обяснява гледната точка на суфиите, но като цяло тези произведения по-скоро го объркват. Трябва също да се добави, че самият той се смята за суфий, който не принадлежи към нито един от пътищата. Под влияние на такива хора сега. в периода на голямо оживление, изуча­ването на суфизма на Запад става малко по-суфийско, макар че в този план предстои да се направи още много. Една от последните чудатости на Запада е „интелектуалният суфий".

Суфизмът, разбира се, разполага със собствена техни­ческа терминология, и стиховете на Руми са пълни както с познати, така и с не особено познати варианти на първо­началните термини. Например в своята трета голяма кни­га „Диван на Шамс от Табриз" той описва някои идеи за мисленето и дейността, които се проектират в съзнанието на участниците в тайните срещи на дервишите. Изложено­то в екстатични стихове учение за битието на суфия в „мисъл и действие" е предадено по начин, специално изоб­ретен за тази цел.

„Присъедини се към братството, стани подобен на него и ще почувстваш радостта от реалния живот. Мини по раз­рушената улица и виж отчаяните (собственици „на пору­тените къщи"). Изпий чашата на вълнението, защото ти не чувстваш срам (съвест). Затвори и двете си очи, за да се научиш да виждаш с вътрешното зрение. Разтвори душата си, ако търсиш обятия. Разбий земния идол, за да видиш лицето на идолите. Защо е нужно заради голямата зестра да се жениш за старица - струва ли си за три коматчета хляб да се продаваш в робство?

Приятелят ще се върне през нощта, затвори си устата вечерта - не яж и не пий нищо. Движи се в компанията на Виночерпеца (Саки) - влез в Кръга. Дълго ли ще обика­ляш (около него)? Предлагат ти - забрави за този живот, спечели добротата на Пастира... Мисли само за създателя на мисълта, забрави за останалото - да се мисли за „живо­та" е по-добре, отколкото за хляба. Защо спиш в затвор, след като около теб е просторът на божията земя? Отхвърли обърканите мисли и ще видиш скрития отговор. Мълчи и ще овладееш езика на безсмъртието. Забрави за „живота" и „света" и ще видиш Живота на Света."

Невъзможно е с помощта на по-ограничените методи на дискурсивното мислене да направим анализ на реално­то суфийско битие, но тази поема може да се смята за сбор от характерните съставни части на метода на Руми. Той описва обществото, посветило се на реалност, в сравнение с която видимата действителност е само бледо копие. Това знание идва благодарение на контактите с другите и учас­тието в общата дейност. Индивидуалното мислене и дей­ност са не по-малко важни в този смисъл. Истински важ­ното идва само след като определени начини на мислене бъдат насочени в нужното русло. Търсещият трябва „да разтвори душата си", а не пасивно да чака да му дадат нещо. „Старицата" е цялата съвкупност от преживявания на този свят, отражение на висшата реалност, която не може да бъде сравнена с това, което смятаме за истина. Хората продават своя истински потенциал за „три къшея" обикновен живот.

Приятелят ще дойде през нощта, когато всичко се ус­покои и автоматичното мислене няма да възбужда човека. Особената храна на суфия се различава от обикновената храна и затова играе важна роля. Човечеството се върти около реалността, но системата, която то използва, не може да бъде наречена реална. Вместо да върви по окръжност­та, човек трябва да влезе в кръга. Ценността на истинното познание е неизмеримо по-голяма от ценността на това, което ние смятаме за познание. Определени черти от по­знатия ни живот, като хищничество, егоизъм и много дру­ги качества, които пречат на развитието, трябва да бъдат неутрализирани от мекотата и милосърдието.

Мисленето - не едностранното, а цялостното - е нуж­ният метод. Трябва да се размишлява за живота като цяло, а не за отделните му дребни аспекти. Човек прилича на онзи, който би могъл да обиколи цялата земя, но вместо това дреме в затвора. Истината е скрита от сложността на неуместния интелектуализъм. Мълчанието е подготовка за речта, за реалната реч. Вътрешният живот на света може да бъде постигнат, ако не обръщаме внимание на фрагментарността, което се крие зад понятията „живот" и „свят".

След смъртта на Руми през 1273 г. глава на ордена Мевлеви става неговият син Бахаудин. Приживе Руми е заобиколен от хора с различни вероизповедания и когато умира, в последния си път той бива изпратен от най-раз­лични хора. Попитали един християнин защо толкова горестно плаче на погребението на мюсюлмански учител. Отговорът му е израз на суфийската идея за завръщането на учението и предаването на духовната дейност: „Почи­таме го като Мойсей, Давид и Исус на нашето време. Всич­ки ние сме негови последователи и ученици."

Животът на Руми е съчетание от предавано учение и лично знание, което е централен фактор в суфизма. Родът му произхожда от Абу Бакр, приятел на Мохамед, а баща му е роднина на шаховете на Хорезм. Джаладуддин Руми е роден в Балх, център на древното учение, през 1207 т. Су­фийската легенда твърди, че суфийските мистици му пред­сказали голямо бъдеще. Под влияние на могъщите схолас­ти владетелят на Балх се опълчил срещу суфиите и особе­но срещу своя роднина - бащата на Руми. По заповед на шаха един от суфийските учители дори бил удавен в Аму-Даря. Тези събития се изтълкували като предзнаменова­ние за монголското нашествие, по време на което главата на суфиите Наджмуддин (Величайшия) бил убит на бой­ното поле. Той бил основател на ордена Кубрави, тясно свързан с духовното развитието на Руми.

Разорението на Централна Азия от ордите на Чингиз хан води до разпръсването на туркестанските суфии. Заед­но с невръстния си син бащата на Руми отива в Нишапур, където срещат друг велик учител от същото суфийско на­правление - поета Аттар, който благословя детето и „го одухотворил", предавайки на Джалалуддин суфийската барака. Той подарил на момчето копие от своята „Асрар-наме" (Книга на тайните), написана в стихове.

Тъй като съвременните суфийски учители били убеде­ни във високия духовен потенциал на младия Руми, гри­жата за безопасността и развитието му станала причина за по-нататъшните странствания на бежанците. Според суфийската традиция те напуснали Нишапур, изпратени от пророческите думи на Аттар: „Това момче ще запали за света огъня на божествения възторг." Не било отредено Нишапур да оцелее. Подобно на Наджамуддин Аттар също очаквал своята участ на мъченик, която го постигнала мал­ко след това. Суфийската група начело с нейния млад во­дач пристигнала в Багдад, където научили за пълния разгром и разрушаване на Балх и за избиването на жителите му. Те странствали още няколко години, като през това време направили поклонение в Мека, а после тръгнали на север към Сирия и Мала Азия, а по пътя си посещавали суфийски центрове.

Централна Азия се разпадала под безмилостните уда­ри на монголците. Хората мислели, че ислямската циви­лизация изживява последните дни в своята почти 600-годишна история.

Накрая бащата на Руми спрял недалеч от Кониа, свързана с името на св. Павел. По онова време градът бил под властта на селджукските турци и шахът поканил ба­щата на Джалалудцин да се установи там. Той приел офи­циален религиозен пост и продължил да посвещава сина си в тайните на суфизма.

Джалалуддин установява контакт и с Величайшия Учи­тел, поета и учителя Ибн ал-Араби от Испания, който при­близително по същото време се намирал в Багдад. Тази връзка била осъществена с помощта на един от учителите на Руми - Бурханудин, пристигнал в селджукските владе­ния да търси вече умрелия баща на Руми. Поемайки роля­та на учител, Бурханудин - заедно с Джалалуддин - посе­щава Алепо и Дамаск.

Руми бил вече на около 40 години, когато започва полуоткрито да проповядва своето мистично учение.[1] Тайн­ственият дервиш „Слънце на вярата от Табриз" го вдъхно­вил за много от прекрасните му стихове, а също така и за методите и формите, в които неговото учение предстояло да живее в ордена Мевлеви. Като свършил работата си, този дервиш изчезнал след три години и повече никой не чул нищо за него.

Синът на Руми смятал, че този „пратеник на неведо­мия свят" е самият Хидр, водач и патрон на суфиите, кой­то се появява, а после изчезва извън пределите на обик­новените сетива, след като е предал посланието си.

Руми става поет именно в този период. Макар че го смятат за един от най-големите персийски поети, за него поезията е само странично занимание. Той я смята за от­ражение на истината - необятната вътрешна реалност, ко­ято нарича любов. Руми пише, че истинската любов е мълчалива, тя не може да се изрази с думи. Въпреки че поезията му е призвана да въздейства на хората по начин, който може да се нарече само магически, тя никога не го принуждава да я смесва със същността, чието слабо отра­жение е тя. Същевременно Руми я разглежда като средство, с чиято помощ може да се свърже това, което „чувства ре­ално", с всичко онова, което може да направи за другите.

Като прилага суфийския метод за перспективно виж­дане на проблема и не се бои да разруши дълбоко вкорене­ните предразсъдъци, Руми се нагърбва с ролята на критик на поезията. Той казва, че хората идват при него и че той ги обича. Създава стихове за тях, за да могат и те да разбе­рат нещо. Колкото и велик поет да е, поезията му е пред­назначена за тях, а не за него. „В края на краищата какво ме интересуват стиховете?" Важното в случая е неговото послание да стигне до съзнанието на хората. Той катего­рично заявява, че когато мисли за истинната реалност, не му остава време за поезия. Това би се осмелил да каже само поет, който притежава огромен авторитет сред своите съвременници. Това е единственото угощение, което гос­тите му могат да поискат, „и затова като добър домакин той им го предлага".

Суфиите никога не бива да се примиряват със съществуването на каквито и да било прегради между техните ученици и това, на което ги учат. Оттук и думите на Руми за подчинената роля на поезията по отношение на реално­то търсене. Това, което той иска да предаде на хората, стои над поезията. Подобна гледна точка може да шокира оне­зи, които са свикнали да мислят, че няма нищо по-фино от поетичния изказ. Именно такива въздействия са необхо­дими за освобождаване на ума от привързаността към второстепенни неща, към „идоли".

Наследявайки мястото на баща си, Руми започва да предава своето мистично учение чрез изкуството. На събранията на дервишите се използват танци, стихове и музика. Те се редуват с умствени и физически упражнения, пред­назначени да помогнат на разума да осъзнае своите собствени възможности и използващи за тази цел идеята за хармонията. Дейността на Руми може да бъде наречена хармонично развитие с помощта на хармонията.

Изучавайки идеите му, достъпни и за странични хора, много външни наблюдатели са били поставяни в затруд­нение. Един от тях се позовава на неговата „нехарактерна за Изтока идея, че жената е не просто играчка, а божествен лъч” .

Едно от стихотворенията на Руми от „Диван на Шамс от Табриз" предизвиква определено объркване сред буквалистите. В него Руми изследва старите и новите форми на религия и стига до извода, че истината трябва да се търси в съзнанието на самия човек, а не в дейността на външни организации. Това ще стане напълно ясно, когато разбе­рем, че „изследването" на тези вероизповедания, както смятат суфиите, се осъществява по особен начин. Суфият не е длъжен в буквалния смисъл на думата да пътешества из различни страни, да изучава различните религии и да взима от тях онова, което може. Точно така той не е длъжен да чете книги по теология и екзегетика, за да ги сравнява една с друга. „Пътешествията" и „изследванията" се из­вършват в самия него. Това се обяснява с вярата на суфия, че подобно на човека, изкушен от нещо друго, той прите­жава вътрешното чувство, което му позволява да оцени реалността на религиозните системи. Или по-точно, би било немислимо сложно да се подходи към метафизичен обект с помощта на обикновените методи на изследване. Всеки, който каже на суфия: „Чел ли си еди-коя си книга по еди-кой-си въпрос?" - ще подходи неправилно. За су­фия е важен не авторът или книгата, а реалността на това, за което говори човекът или е написано в книгата. За да оцени човека и неговата идея, суфият се нуждае от образец, но този образец трябва да бъде точен. С други думи, той трябва да установи контакт със същността на едно или друго учение. Ученикът, който още не е постигнал напълно системата, която следва, не би могъл да разкаже на суфия достатъчно, за да му помогне да стигне до определени зак­лючения относно тази система.

В редовете на цитираното по-долу стихотворение на Руми авторът говори за установяване на връзка с различ­ни религии и за своето отношение към тях.

„Напълно изследвах кръста и християните. Него го нямаше на кръста. Бях в индуистки храм и в древна пагода, но и там нямаше следи от Него. Стигнах до възвишени­ята на Херат и до Кандахар. Огледах се. Той не беше нито на хълма, нито в равнината. Тогава се качих на върха на планината Каф, но и там намерих само птицата Анка. Оти­дох в Кааба. Нямаше Го там. Попитах за Него Ибн Сина: Той беше отвъд възможностите на философа Авицена... Надникнах в сърцето си. Той беше там и никъде другаде..."

Думата „Той" (която в оригинала може да се тълкува като той, тя или то) означава Истинната Реалност. Суфи­ят е вечен, а фактът, че използва думи като „опиянение", „грозде" или „сърце" е необходимо, макар и приблизител­но описание, тъй като повече прилича на пародия. Ето как Руми използва тези думи:

Преди на този свят да има градини, лозя или грозде,

Нашата душа е била вече пияна от

Виното на безсмъртието.

В ранния етап от предаване на учението суфият поня­кога е принуден да използва познати сравнения, но Руми следва стандартната суфийска формула много стриктно. Ако болният иска да се научи да ходи сам, той трябва да захвърли патериците. Начинът на изложение на Руми е ценен за търсещия с това, че всичко е изложено в много по-ясен вид в сравнение с повечето материали, достъпни извън суфийските школи. Ако някои външни ордени са възприели като обичай да приучават своите последовате­ли към използването на повтарящи се стимули, тъпчене на едно и също място, придържане към определен етап от раз­витието и използуване на интелектуални „патерици", Джалалуддин Руми няма никаква вина за това.

[1] Той избира думата Руми за псевдоним, защото сумата от числови еквиваленти на буквите на тази дума е равна на 256, което съответ­ства на корена НУР. На персийски и арабски език този корен има значението на „светлина".

Суфиите,Идрис Шах

ГЕНИАЛНИЯТ УЧИТЕЛ СЪС СИЯЕЩОТО СЪРЦЕ

ГЕНИАЛНИЯТ УЧИТЕЛ СЪС СИЯЕЩОТО СЪРЦЕ

Проф. дфн Цветан Теофанов

Осем века след епохата на Мауляна Джалалуддин Руми (1207–1273) ние отново и отново се връщаме при този гениален и премъдър Учител на човечеството, за да озари със своето сияние пътя ни и да ни избави от духовните ни болести и лутания.

А неговата светлина е светлината на изгарящия от любов човек. Ние много сме чели и много сме информирани, но малко знаем, и отиваме при него като палави и недорасли осемстотингодишни деца, блажени в своето невежество.

Ние познаваме много повече космоса, отколкото необята на собствения си дух. И колкото повече материята ни приковава към земята, толкова повече духът ни се изплъзва от нейната клетка и се извисява към мистичното във всемира на Божия свят.

И уж живеем в епоха на глобализъм, а сме разтърсвани от конфликти и противоречия, и единствено любовта е онази, която може да ни обедини.

Руми бил около четирийсетгодишен, когато започнал да проповядва мистичното си учение. Той избрал псевдонима Руми, защото сборът от цифровите еквиваленти на буквите, от които е съставена тази дума, се равнява на 256, а това съответства на корена НУР. И на персийски, и на арабски този корен предава значението "светлина".

Тайнственият дервиш Шамсуддин Табризи (Слънце на вярата от Табриз) вдъхновил много негови стихове, както и методите и формите, които щели да се утвърдят в Ордена Мевлеви. След три години дервишът изчезва и и повече никой не чува за него.

Синът на Руми го смятал за "посланика на неведомия свят" – самия Хидр, тайнствения патрон и ръководител на суфиите, който предава своето послание и изчезва от полезрението на обичайните възприятия.

Руми става поет именно в този период. Въпреки че го смятат за един от най-великите персийски поети, за него поезията е била само помощно средство. Той я е смятал само за отражение на истината – на онази необятна вътрешна реалности, която е нарекъл любов.

Руми пише, че истинската любов е мълчалива и е невъзможно да се изрази с думи. Въпреки че поезията му е била призвана да въздейства на хората по магичен начин, Руми никога не я смесвал с онази същност, на която словесното изкуство било само бледо отражение.

Същевременно мистикът я смятал за средство, с помощта на което можел да изрази реалните си чувства и да ги предаде на хората, за да се докоснат до висшия свят. Той казва, че идват при него и ги обича. Именно за тях, а не за себе си изрича стихове. Поезията е единственото угощение, което издигнатият дух може да предложи на своите гости – обикновените хора, приковани към материалния свят.

Един от ключовете към цялостното учение на Джалалуддин Руми е история, разказана в неговото Маснави – за багдадчанин, който обеднял и се обърнал към Всевишния с горещ зов за помощ.

Тогава му се явил сън, че еди-къде си в Кайро има заровено съкровище. Пристигнал там, но скоро го задържали, защото го взели за крадец, и когато разказал на стражата своята история, човек от тях споделил, че и той сънувал сън, как в Багдад, на еди-коя си улица, в дома на еди-кого си има съкровище, но не е толкова глупав, да вярва на сънища. И споменал улицата и името на същия багдадчанин, който се завърнал в своя град и действително открил съкровището, заровено под собствената му къща.

Съкровището е скрито в самите нас, но за да се доберем до него, трябва да се отчуждим от себе си и да попаднем на чужденец, който да ни посочи пътя. Ролята на Учителя се състои именно в това, да подбуди ученика („търсача”) той да се завърне при самия себе си, в лоното на собствения си дух.

Размислите на Джалалуддин Руми са съвкупност от идеи, които целят да помогнат на Ученика (Търсача) да осъзнае временната си откъснатост от същинската реалност, въпреки че и обикновеният делничен живот може да му изглежда действителен. Всичко, което виждаме, чувстваме и преживяваме във всекидневието, е само малка част от велика цялост. Някои нейни измерения можем да постигнем единствено като положим усилия.

За да обясни тази истина, Джалалуддин Руми използва няколко аналогии, една от които е свързана с дейността. Той казва, че съществува всестранна и едностранна (еднопланова) дейност.

В обикновения сетивен свят ние сме свикнали да забелязваме само едностранната дейност. Например ако няколко човека правят шатра, едни от тях шият, други произвеждат въжета, трети ги сплитат.

Всички те заедно извършват всестранна дейност, въпреки че всеки от тях е зает с индивидуалната си (еднопланова) работа. Ако се има предвид производството на крайния продукт – шатрата, от значение в случая е всестранната дейност на цялата група.

В определени случаи, продължава Руми, животът трябва да се разглежда едновременно и като цялост, и как отделна част. Постигането на хармония с целостта, т.е. с всестранното функциониране на живота, е изключително важно по пътя към озарението.

Отношението към обикновения живот се подлага на преосмисляне. Вътрешната човешка жажда се тълкува като естествен инструмент, присъщ на ума и предназначен да служи за постигане на истината.

Руми учи, че в действителност хората не могат да се справят със своите желания. Вътрешната им жажда избликва в стотици желания, които те смятат за свои потребности. Както показва опитът, тези желания не почиват на реална основа, защото дори да се осъществят, жаждата отново остава.

С помощта на духовните упражнения и усилия ученикът развива в себе си способността да вижда предметите и явленията по нов начин. Неговото поведение в познатите ситуации става различно. Той постига по-дълбокия смисъл на подобни съвети: „Пазете бисера, а не раковината.

Не във всяка раковина може да се открие бисер. Планината е много по-голяма от рубина”. Мъдростта е причина онова, което изглежда почти банално за обикновения човек, изведнъж да се изпълни със смисъл за суфия. В скритите дълбини на конкретния предмет той открива връзка с обекта на своите търсения и на своята любов. Онова, което може да изглежда като камък, казва Джалалуддин Руми, развивайки тази тема, за посветения е бисер.

Сега Търсачът разбира колко трудно е усвояването на духовния опит. Ако той устои на изпитанията и постигне необходимата степен на концентрация, ще се извиси до равнище, при което понякога ще го навестява вдъхновение.

Ако стигне до екстатично състояние, ще открие, че радостното, изпълнено със смисъл усещане за съвършенство идва не за дълго и че той не може да го контролира. Тайната има защитна броня: „Размишлявай за духовното колкото искаш – то ще те отмине, ако нищо не струваш.

Пиши за него, гордей се с него, тълкувай го – то не ще ти донесе никаква полза и ще ти се изплъзне. Но ако види твоята съсредоточеност, то може да се окаже в ръцете ти, подобно на опитомена птица. Духовното прилича на паун, който не ще стои на неподходящо място.”

Само преминавайки през този стадий, суфията може да говори за пътя с други хора. Ако той се опита да стори това по-рано, „духовното ще му се изплъзне”.

В това отношение е необходимо да се запазва постоянно равновесие, иначе всички усилия могат да пропаднат.

Джалалуддин Руми отбелязва, че умът е тънка мрежа, която трябва да се приведе в такова състояние, че да задържа своята „плячка”. Мрежата може да се разкъса и от твърде голяма любов, и от твърде голямо противодействие, но „никога – от практика”.

С пробуждането на вътрешния живот на човека започват да работят петте вътрешни чувства, петте сетива, които донякъде напомнят физическите, но не повече, „отколкото медта напомня за златото”. Т. к. различните хора притежават различни способности, суфиите на този етап в някои отношения са дозрели, а в други – не дотам.

За някои вътрешни способности и особени качества е характерно хармоничното и паралелно развитие. При това емоционалното състояние може да се мени, но неговите промени нямат нищо общо с промените, на които са обречени недозрелите хора.

Емоционалното състояние става част от реалната личност, а вместо грубите обичайни емоции започват да се редуват и да си взаимодействат емоции от висш порядък. Познатите ни емоции се смятат само за тяхно отражение.

Суфийската концепция за мъдростта и невежеството сега се променя. Джалалуддин Руми я формулира по следния начин: „Ако човек стане напълно мъдър и напълно се избави от невежеството, тази мъдрост би го разрушила. Следователно невежеството е похвално, защото се редува с мъдростта и така й помага, както денят и нощта взаимно се допълват”.

Взаимодействието на противоположностите е още един важен въпрос, на който суфизмът обръща внимание. Когато се примиряват външно противоположни явления, личността не само става съвършена, но и излиза от рамките на познатите ни човешки възможности.

Сега суфият придобива определена проницателност, която се отъждествява с развитието ва безпогрешна интуиция. Имитаторите, назоваващи себе си суфии, особено се боят от това, защото истинският суфий ги вижда, сякаш са прозрачни.

Чувството на равновесие на суфия му подсказва доколко подражателят може да бъде полезен за суфизма. Джалалуддин Руми говори за тази функция в Маснави:

Подражателят е подобен на канал. Самият той не пие, но може да напои жадния.

В зависимост от придвижването на суфия по пътя той все по-ясно разбира огромната трудност, сложност и дори опасност на този път, особено ако търсещият забрави указанията на Учителя.

Маснави описва такава ситуация с помощта на притча: „Лъв проникнал в обор, изял бика, който там намерил, и останал да седи на неговото място. В обора било тъмно и когато стопанинът влязъл, започнал опипом да търси бика. Ръката му докоснала тялото на лъва, който си помислил: „Ако бе светло, човекът би умрял от страх. Той ме гали само защото ме взима за бик.”

Разбирането на истинския смисъл на необяснимите събития е още един плод на суфийското развитие. Защо например определени етапи на мистичната подготовка отнемат на едни хора повече време в сравнение с други, въпреки че полагат повече усилия?

Джалалуддин Руми иллюстрира постигането на един от аспектите на живота, който замъглява цялата пълнота на проявленията на действителността и рисува пред нас невярна картина на целостта: „Двама просяци застанали пред вратите на някакъв дом.

На единия веднага дали къшей хляб и той си отишъл. Другия накарали да чака. Защо? Първия просяк не се харесал на стопаните и получил клисав хляб. Втория трябвало да почака, докато изпекат за него пресен хляб.”

Този разказ илюстрира идеята, която често се среща в суфийските извори: във всяко събитие се съдържа поне един неведом за нас момент. Въпреки това всички ние формираме своите съждения на основата на несъвершен материал. По този повод Джалалуддин Руми казва: „Вие принадлежите на света на измеренията, но сте дошли оттам, където няма никакви измерения. Затворете първия дюкян, време е да отворите втория.”

Подходът към целия живот, към цялото творение става всеобхватно. В Маснави се казва, че „майсторът е скрит в своята работилница”, скрит е в своята дейност, която е изтъкала завеса около него. Работилницата е царство на светлината, а всичко извън нея е царство на мрака.

Положението на суфия като човек, притежаващ огромна проницателност в мирските дела и по-ясно виждащ целостта, която може да противоречи на частните явления, разкрива пред нас възможностите на потенциалното могъщество.

Но суфият може да се възползва от това могъщество само ако се намира в тясна връзка с осталите творения: на първо място – с другите суфии, после – с човечеството и, накрая, с цялото творение. Неговите способности и самото му битие встъпват в нов вид отношения.

При него идват хора и той разбира, че напълно е възможно дори онези, които се подиграват на религията, да са дошли по-скоро да научат нещо, отколкото да доказват своята правота и превъзходство. В голяма част от произтичащите събития суфият съзира известна разновидност на въпросите и отговорите.

Посещението при мъдреца той разглежда като молба – „научи ме!”. Гладът също може да подбуди човека към търсене и молба – „дайте ми храна!”. Въздържането от храна може да бъде отговор, при това – отрицателен. Джалалуддин Руми посочва, че отговорът за глупеца е мълчанието.

Мистикът може да предаде част от мистичния си опит на определени хора – на отделни ученици, подготвени от предишния си опит за подобно развитие. Понякога това става с помощта на съвместни упражнения по съсредоточаване, чието прилагане може да се развие в новия мистичен опит.

Джалалуддин Руми казва на своите ученици: “Отначало озарението идва при вас от посветените. Това е имитация. Но когда то започва да идва често, това вече е постигане на истината”.

На много етапи по пътя на суфийского изглежда сякаш той не забелязва преживяванията на другите или е откъснат от обществото в известно отношение.

Всъщност той вижда истинското съдържание и смисъл на ситуацията, частично скрит от останалите посредством външните й проявления. Суфият действа по най-добрия начин, въпреки че не винаги е способен да обясни защо е изрекъл дадени думи или е постъпил именно така.

В Фихи ма фихи Джалалуддин Руми описва подобна ситуация. “Някакъв пиян человек видял царя да минава, яздейки много скъп кон и се изказал не особено ласкаво за жребеца. Царят се разгневил и заповядал да го доведат.

Човекът обяснил следното: “В това време някакъв пиян мъж стоеше на покрива. Не бях аз, защото него го отведоха.” Царят останал доволен от отговора и го възнаградил.” И пияният, и трезвият човек са един и същ суфий.

Намирайки се в контакт с истинската реалност, той постъпил по определен начин, в резултат на което получил награда. Той също така изпълнил определена задача, обяснявайки на царя, что хората не винаги могат да отговарят за своите постъпки. Освен това, той дал на царя възможност да извърши добро дело.

Суфиите се обявяват против интелектуалците и представителите на схоластичната философия отчасти защото смятат, че техните ограничени методи за подготовка на ума са вредни не само за последователите им, но и за всички останали.

По същия начин суфизмът не одобрява онези, които смятат всички събития за резултат от действието на интуицията или на аскетичната подготовка. Джалалуддин Руми настоява за хармонично равновесие на всички човешки способности.

Суфизмът развива богата и сложна терминология, и стиховете на Джалалуддин Руми изобилстват както от познати, така и от особени варианти на първоначално утвърдените термини.

Например в своята трета голяма книга Диван-е Шамс-е Табризи той разкрива някои концепции за мисленето и дейността, които се проектират в съзнанието на участниците в тайните срещи на дервишите. Учението за битието на суфия в “мисълта и действието” се излага в екстатични стихове:

Присъедини се към братството, стани подобен на тях и ще почувстваш радостта от реалния живот. Мини по разрушената улица и погледни изпадналите в смут (стопаните на "руините"). Затвори и двете си очи, за да се научиш да виждаш с вътрешното зрение. Разтвори душата си, ако търсиш обземане. Защо заради голяма зестра да се жениш за старица – за три къшея хляб в робство да се продаваш защо?

Приятелят ще се върне в нощта – вечерта нищо не яж и не пий. Кръжи в компанията на добрия Водител – влез в Кръга. Дълго ли ти ще кружиш? Предлагат ти - забрави за този живот, опри се на добротата на Пастиря... Мисли само за Създателя на мисълта, забрави за останалото – да се мисли за “живота” е по-добре, отколкото да се мисли за хляба. Защо спиш в затвора, когато наоколо е просторът на Божията земя? Отхвърли обърканите мисли и ще видиш скрития отговор. Мълчи и ще овладееш езика на безсмъртието. Забрави за "живота" и за “света" и ще видиш Живота на Света.

Невъзможно е реалността на суфийското битие да се анализира със средствата на по-ограничените методи на непоследователното мислене, но тази поема донякъде може да се смята за обобщение на учението на Джалалуддин Руми.

Авторът описва общността, посветила се на онази реалност, по отношение на която видимата реалност е само бледо копие. Това знание идва в резултат на контактите с другите и на участието в общата дейност, но не по-малко важни са индивидуалното мислене и дейност.

Истински важното се случва едва след като мисленето се насочи в съответното русло. Търсачът трябва да "разтвори душата си" в очакване на обземането, а не пасивно да се надява на благодат. "Старицата" е цялата съвкупност от преживявания в този свят. Те са само отражение на висшата реалност, която не може да се сравни с мнимата действителност. Хората продават потенциалните си възможности за "трите къшея" на обикновения живот.

Приятелят ще дойде в нощта, когато всичко се успокоява и автоматизираното мислене не тревожи човека. Суфият се издига в напълно различна реалност – не онази, около която човечеството кръжи и му се струва, че именно тя е истинската.

Джалалуддин Руми би си останал обикновен учител, ако не го бяха обзели пламъците на Божествената любов и не бе започнал да изрича огнени слова: „Искам сърцето да изгори – това изгаряне е всичко. То е по-скъпоценно от империята на света, защото зове Бог в нощта.”

Животът му се изчерпва с няколко, но трагични и съдбовни думи: „Бях зелен, узрях и изгорях.” Всъщност пламъците, в които е изгарял, горят и до днес и разкриват пред нас прозренията на големия мистик.

http://islam.forumup.com

Elif Şafak – AŞK / Елиф Шафак - Любов

http://static.egmontbulgaria.com/92-downloads/9789542705017.pdf

СУФИЗМЪТ

СУФИЗМЪТ

Суфизмът е мистичната традиция в исляма. От него произтича една хилядолетна традиция, характерна със силна приемственост и културно наследство, което остава актуално през вековете. Като път за духовна реализация и постигане на святост и гносис е един твърде важен аспект на ислямското Откровение. Всъщност той представлява неговата сърцевина, неговото езотерично измерение. Това направление получило името си в един по-късен период и почерпило някои от постановките си от неоплатоническите и херметически доктрини, но същността на суфизма, неговите основни доктрини и методи произхождат от Откровението и са тясно вплетени с духа и самата форма на исляма.

Етимологически названието идва от дрехите, които последователите на учението обличат (тасаууф), което ще рече груба вълнена дреха. Може да се направи паралел и със „сафа”, което в превод ще рече „чисти”. Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, а най-активно присъствие в света има от VIII до XVIII век. Но според последователите му, това е учение което произлиза от самата древност и е една духовна спойка на човечеството. Известният суфистки шейх Ахмад Зарук (XV век) го определя като „наука, чиято цел е да поправи сърцето и да го отдаде изцяло на Бог.” А според един от най-прочутите суфи философи Ибн Аджиба суфизмът е „наука, чрез която човек може да пътува из Божественото присъствие, да пречисти душата си и да я разкраси с черти достойни за похвала“.

Суфизмът е една езотерична традиция, учение което се уповава на Божествената любов и обхваща широк спектър от вярвания и духовни практики с цел развитието на единни ценности и чисто сърце. Учението се разбира като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на приемственост и традиция на просветляване и единение с Аллах, която има свои форми на проявление чрез феноменалната, исторически установена религия. Един суфи би бил съпричастен с вътрешните истини и учения и в други традиции и учения, за него това е неотменно. Това от една страна е нетипично за исляма, но именно той се явява като уникална среда за изявяването на същината на учението. Може да се каже, че един истински суфи не би се определил към религия, етнически произход, вярване. Там всичко е универсално, един Бог и всичките му проявления.

Правоверният ислям по своята същност е екзотеричен, а традицията на суфизма е езотерична. Отношението на ортодоксалната религия към суфизма е като към ерес, то е в разрез с ислямската доктрина което поражда доста сблъсъци с мюсюлманските традиционалисти. Именно това отхвърляне става причина за смъртта на философа Ал-Халладж през 922 г. Той е осъден на смърт заради разбирането, че е едно с Божествената Истина.

Суфите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко сътворено, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Един от най-известните ислямски философи и авторитетни суфии Ибн Араби пише следното:

“Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за газелите - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Тора или Корана.
Моята вяра е любов
накъдето и са свърнат нейните камили,
любовта ще си остане моята религия и вяра.”

За суфите не само любовта, но също и себепознанието води към познание на Бог. Философът Ал-Газзали казва:

„Истинското себепознание се състои в познаването на следните неща: какво си ти в себе си и от къде си се появил? Къде отиваш и с каква цел си наоколо? В какво се състоят истинското ти щастие и нещастие?”.

Суфите са мистиците на Исляма. Всеки порядъчен мюсюлманин очаква да види Бог след смъртта си, но суфите са нетърпеливи. Те искат Бог сега – момент след момент, ден след ден, в този живот. И те са готови да преминат през дисциплините, които правят това възможно. Има три вида съюз с божественото, които са известни в почти всяка религиозна традиция, те присъстват и в суфизма. Един от тях е екстазът. Той се състой в издигане на душата извън тялото и пренасянето и в по-висше ниво на съзнание, което се отличава драстично от нашето нормално състояние. Суфите наричат екстаза ,,духовно опиянение’’, тъй като опиянението от Бога отделя хората от обикновения материален свят. Другият важен фактор е аскезата. Според суфийските философи тя е силно необходима заради вътрешната битка на хората със ,,страстната душа’’, изкушенията и нечистотата на помислите. Аскезата е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“, необходимо условие за да се преодолеят стереотипите на мисленето, неговата обремененост от двойствеността, тъй като обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи. Вече хиляди години суфизмът предлага път, по който човек може да напредва към „големия край” - себереализацията или Бог реализацията. Според тях има десет задължителни принципа или компонента през които човекът трябва да премине за да се доближи до Божията същност:

- покаяние
- аскеза
- уповаване на Аллах - което означава и самоотричане
- самоограничение до най-необходимото
- усамотение
- дхикр - постоянно припомняне на Аллах
- съзерцателност
- търпеливост - която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия),
- съзерцание - пълно съсредоточаване върху Аллах, върху пророка и Корана
- доволство

Суфизмът може да се нарече философия на любовта, път на посветеността и път на знанието. Не съществува систематичен подход към учението на суфизма и не всички учения на суфите могат да бъдат предадени с думи. Тяхната мъдрост може да бъде открита във философията, историята, поезията, изкуството, калиграфията, ритуалите, практиките, танцовите движения и молитви. Опитвайки се да обяснят своята традиция те си служат с метафори, които създават един специфичен суфи ,,жаргон’’. Така с течение на времето се оформя и техен собствен символичен език, с който те олицетворяват своята философия и състоянията на трансцедентните си изживявания, за да ги направят по-достъпни за обикновените хора. Някои примери за такива метафорични изразни средства са:

Възлюбен - Бог, възприеман като близък приятел, спътник и любящ
Бриз, ветрец - животодаряващия дъх на Възлюбения
Роза - вечната и съвършена красота на Възлюбения
Градина - метафора за красиво и хармонично състояние на съзнанието
Вино - нектарът на любовта, божествено опияняващото присъствие на Възлюбения
Виночерпец - душата
Дреха - тялото
Славей - душата, която възпява Възлюбения
Пиянство - да си обхваната от любов към Бог. Божествено чувство на екстаз.

Това са само малка част от метафорите, които суфите употребяват в своята философия.

Един от изследователите на ислямската цивилизация Цветан Теофанов стига до извода, че суфизмът не е доктрина, а път следван в лоното на тарика. Тарика е арабски термин, означаващ „път”. Той приема два смисъла в мюсюлманската мистика. В първият смисъл е сборник с принципи, който цели в рамките на суфистката мисъл да стигне до същността и да спечели благоволението на Всевишния, следователно и щастието, както в земния, така и в отвъдния живот. Във втория си смисъл, от XI век нататък, означава ансамбъл от ритуали за духовно обучение. По този начин суфизмът става синоним на братство, добива смисъла на общност, създадена по специални предписания, под ръководството на един и същи учител. Принадлежността към някое от тези братства води до пребиваването в суфистки манастир, за по-дълги или по-кратки периоди, много рядко за цял живот, като повечето последователи са женени. Философията на суфизма създава и налага правилата и етапите през които преминават поклонниците по пътя към мистичното. Ролята на шейха, който е главата на братството и на когото се дължи абсолютно подчинение, се състои в адаптиране на упражненията към духовните нужди и възможностите на учениците. Но връзката между учителя суфи и ученика е много по-тясна, от колкото възможната привързаност към един „ръководител на съзнанието” в обичайния смисъл на думата: не става въпрос само за преподаване на философия, съобразно способностите на човек, стремящ се към духовен живот, а за посвещенческата традиция, за съобщаване на едно духовно влияние, на един Божествен прилив, който може да дари само един представител на „верига” водеща към Пророка Мухаммад. Това посвещение се извършва чрез връчване на расото. По този начин ученикът става син на шейха. Освен това учениците се смятат помежду си за братя, обвързани и обичащи се с любовта на Бога. Те вярват, че когато си свързан с някого в братството това е по-силно от роднинска и кръвна връзка.

Заради своята философия и начина си на живот суфииското братство образува една сплотена общност, едно духовно братство, така че и най-скромният привърженик да се чувства свързан духовно с най-възвишеният и екзалтиран йерофант: връзката по между им не може да бъде разкъсана, защото това е брак между души, който е сключен на небето.


Мевлана Джелаледин Руми и мевлеви философията

Както вече споменахме суфите намират израз на ученията си по много начини, в това число поезията и словото. Може би най-известния творец, учител и философ в суфи традицията е Мевлана Джелаледин Руми. От него произлиза и прочутият по цял свят орден на дервишите мевлевии.

Руми е роден в през 1207 г. в град Балкх, намиращ се на територията на днешен Афганистан. Той се ражда в семейството на известен по това време философ и мистик наричан „Султана на знанието”. Младият Руми израства в средата на учените и мистиците на Исляма, което в последствие го превръща в един от най-видните и напредничави философи на своето време. След смъртта на баща си Джелаледин Руми заема неговото място и без никакви затруднения се превръща в новия ,,Султан на знанието’’.

Наглед съдбата му на ислямски учител философ изглежда ясна, докато не се случва нещо, което ,,разтърсило душата му и отворило в него непресъхващ извор’’. От тогава той преоткрива своите възгледи и създава една новаторска за своето време философия, която разнася славата на ислямската езотерична традиция по цял свят..

Става въпрос за запознанството му със странстващия дервиш Шамс от Табризи. Обстоятелствата около заветната първа среща се описват различно от изследователите. Шамс се появява в живота на Руми като божествен пратеник, който здраво „разтърсва душата му”, издърпвайки я от летаргията и илюзията на материалния свят. Именно тази среща слага началото на философското учение на дервишите мевлеви.

Братство на дервишите мевлеви

Против наложилото се мнение, че в исляма не може да има монашество, общностите на мистиците се оформят като братства. Всяко от тях се превръща в път, следване на непрекъсната традиция, положена от учителя. В тези братства е широко разпространена аскетична практика и придържането към принципа за непритежание. Именно тези братства, нетрадиционни за ислямската религия наподобяват по облик ордените на бедните монаси, известни от други религиозни култури. Според суфиите монашеството е "в сърцето на всекиго". За първообраз на дервишеско братство се приемат сподвижниците на Мухаммад, с които той напуска Мека и се заселва в Медина. Начинът на живот в дервишеските братства в средновековната мюсюлманска култура не подлежи на публично разискване, така че за него не е известно много.

Кои всъщност са дервишите? Дервиш или дарвиш буквално значи, ,,който ходи от врата на врата’’. Те просели, за да получат унижение на този свят и за да се отрекат от материалното, като се сближат с духовното. На дервишите е забранено да просят за себе си, а изпросеното даряват на бедните.

След смъртта на своя духовен учител Шамс, повлиян от дълбоката скръб, Руми създава сама (или сема), която представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите. Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото. Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация. Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. Противно на истинския смисъл, който носи този танц, някои несправедливо го обявяват за обикновена религиозно-сектична проява, без дори да се опитат да вникнат във философския му подтекст.

Орденът, създаден от Мевлана Руми, а именно „братството на въртящите се дервиши мевлевии” е един от най-емблематичните за суфите. Мевлевиите дълги векове наред са били на почит между султаните и са притежавали особената привилегия да връчват сабята на султана, когато той се възкачвал на трона. Въпреки това те били близки и с най-обикновените хора. Обкръжението им е съставено от занаятчии, селяни, аргати. Както вече споменахме мевлевиите не правят разлика между религиите или сектите, осъждат всичко крайно и по този начин влияят на народа. Групи от дервиши пътуват заедно, посещават най-бедните махали, подпомагат населението, танцуват с него сама и благодарение на това бедните забравят теглото си. Дори и жените по някога участват в сама, което е било крайно немислимо за догматичната религия.

Като цяло философията, музиката, танците и поезията на мевлевиите имат огромно влияние в обширната Османска империя – от Азербейджан до Виена. Те разпространяват учението си посредством своите пътувания по всички краища на империята. В продължение на векове се строят техни духовни центрове дори и в най-отдалечените кътчета на империята, а тяхната философия се чете и анализира в многобройни преводи и коментари, без да е необходимо да се знае персийският език, на който е написана.

Както вече споменахме, следването на пътя според философията на суфите включва определени практики, целящи съединяването на ученика с Бога. В техните духовни центрове се съблюдават строги правила и се изпълняват практиките и упражненията дадени от учителя. Уединението в исляма трае 40 дни, докато при мевлевиите то продължава 1001 дена. Друг важен момент е молитвата. Тя има дълбок смисъл и според мевлевиите преминава през трите етапа на знанието: ilm-al yakin (получено знание, от другите или от учение), ayn-al yaqin (да знаеш, наблюдавайки себе си) и haqq-al yakin (знание натрупано чрез различни преживявания, гносис). По време на самата молитва има четири движения, всяко едно с определен ритъм. В началото, по времето и в края на молитвата, дервишът свидетелства за божественото съществуване, единство, величие и сила. Молитвата при суфите има за цел пълното смирение, единство, и разтварянето на Аза във Възлюбения. Това е състоянието, известно като нирвана в будизма и fanna fillah в исляма. Молитвата на суфите не е път на оттегляне от света, а път на търсене на Божественото, съчетан с динамичната активност в материалния свят.

Суфизмът и неговата философия са нещо обширно и необхватно. Те дават възможност за духовен растеж, възможност за изява на любовта, съзнателността и щедростта. Това е едно духовно учение, което идва от далечно време, но е автентично и днес. В западната философия, от Платон до Хайдегер, мисълта се мести в полето на един постоянен конфликт: дуалността душа-тяло, субект-обект. А целта на суфиите е да открият едно измерение отвъд всяка двойственост, присъединяващо така универсалния аспект на дълбинното съзнание. Мистичната интуиция се открива, казва Гьоте, като впечатление. Тя е мълниеносно задържане, в което се премахва чувството за време. Едно такова пряко възприемане се придружава от чувство за присъствие, понеже когато душата среща вечността, трансцедентността е тази, която нахлува там и която тя приема и разпознава като такава. Това присъствие е определено като „присъствие на сърцето като доказателство за интуитивната вяра по такъв начин, че скритото има същата мощ като видимото.

Източник:filosofon.log.bg/article.php?article_id=60324