СУФИЗМЪТ

СУФИЗМЪТ

Суфизмът е мистичната традиция в исляма. От него произтича една хилядолетна традиция, характерна със силна приемственост и културно наследство, което остава актуално през вековете. Като път за духовна реализация и постигане на святост и гносис е един твърде важен аспект на ислямското Откровение. Всъщност той представлява неговата сърцевина, неговото езотерично измерение. Това направление получило името си в един по-късен период и почерпило някои от постановките си от неоплатоническите и херметически доктрини, но същността на суфизма, неговите основни доктрини и методи произхождат от Откровението и са тясно вплетени с духа и самата форма на исляма.

Етимологически названието идва от дрехите, които последователите на учението обличат (тасаууф), което ще рече груба вълнена дреха. Може да се направи паралел и със „сафа”, което в превод ще рече „чисти”. Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, а най-активно присъствие в света има от VIII до XVIII век. Но според последователите му, това е учение което произлиза от самата древност и е една духовна спойка на човечеството. Известният суфистки шейх Ахмад Зарук (XV век) го определя като „наука, чиято цел е да поправи сърцето и да го отдаде изцяло на Бог.” А според един от най-прочутите суфи философи Ибн Аджиба суфизмът е „наука, чрез която човек може да пътува из Божественото присъствие, да пречисти душата си и да я разкраси с черти достойни за похвала“.

Суфизмът е една езотерична традиция, учение което се уповава на Божествената любов и обхваща широк спектър от вярвания и духовни практики с цел развитието на единни ценности и чисто сърце. Учението се разбира като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на приемственост и традиция на просветляване и единение с Аллах, която има свои форми на проявление чрез феноменалната, исторически установена религия. Един суфи би бил съпричастен с вътрешните истини и учения и в други традиции и учения, за него това е неотменно. Това от една страна е нетипично за исляма, но именно той се явява като уникална среда за изявяването на същината на учението. Може да се каже, че един истински суфи не би се определил към религия, етнически произход, вярване. Там всичко е универсално, един Бог и всичките му проявления.

Правоверният ислям по своята същност е екзотеричен, а традицията на суфизма е езотерична. Отношението на ортодоксалната религия към суфизма е като към ерес, то е в разрез с ислямската доктрина което поражда доста сблъсъци с мюсюлманските традиционалисти. Именно това отхвърляне става причина за смъртта на философа Ал-Халладж през 922 г. Той е осъден на смърт заради разбирането, че е едно с Божествената Истина.

Суфите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко сътворено, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Един от най-известните ислямски философи и авторитетни суфии Ибн Араби пише следното:

“Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за газелите - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Тора или Корана.
Моята вяра е любов
накъдето и са свърнат нейните камили,
любовта ще си остане моята религия и вяра.”

За суфите не само любовта, но също и себепознанието води към познание на Бог. Философът Ал-Газзали казва:

„Истинското себепознание се състои в познаването на следните неща: какво си ти в себе си и от къде си се появил? Къде отиваш и с каква цел си наоколо? В какво се състоят истинското ти щастие и нещастие?”.

Суфите са мистиците на Исляма. Всеки порядъчен мюсюлманин очаква да види Бог след смъртта си, но суфите са нетърпеливи. Те искат Бог сега – момент след момент, ден след ден, в този живот. И те са готови да преминат през дисциплините, които правят това възможно. Има три вида съюз с божественото, които са известни в почти всяка религиозна традиция, те присъстват и в суфизма. Един от тях е екстазът. Той се състой в издигане на душата извън тялото и пренасянето и в по-висше ниво на съзнание, което се отличава драстично от нашето нормално състояние. Суфите наричат екстаза ,,духовно опиянение’’, тъй като опиянението от Бога отделя хората от обикновения материален свят. Другият важен фактор е аскезата. Според суфийските философи тя е силно необходима заради вътрешната битка на хората със ,,страстната душа’’, изкушенията и нечистотата на помислите. Аскезата е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“, необходимо условие за да се преодолеят стереотипите на мисленето, неговата обремененост от двойствеността, тъй като обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи. Вече хиляди години суфизмът предлага път, по който човек може да напредва към „големия край” - себереализацията или Бог реализацията. Според тях има десет задължителни принципа или компонента през които човекът трябва да премине за да се доближи до Божията същност:

- покаяние
- аскеза
- уповаване на Аллах - което означава и самоотричане
- самоограничение до най-необходимото
- усамотение
- дхикр - постоянно припомняне на Аллах
- съзерцателност
- търпеливост - която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия),
- съзерцание - пълно съсредоточаване върху Аллах, върху пророка и Корана
- доволство

Суфизмът може да се нарече философия на любовта, път на посветеността и път на знанието. Не съществува систематичен подход към учението на суфизма и не всички учения на суфите могат да бъдат предадени с думи. Тяхната мъдрост може да бъде открита във философията, историята, поезията, изкуството, калиграфията, ритуалите, практиките, танцовите движения и молитви. Опитвайки се да обяснят своята традиция те си служат с метафори, които създават един специфичен суфи ,,жаргон’’. Така с течение на времето се оформя и техен собствен символичен език, с който те олицетворяват своята философия и състоянията на трансцедентните си изживявания, за да ги направят по-достъпни за обикновените хора. Някои примери за такива метафорични изразни средства са:

Възлюбен - Бог, възприеман като близък приятел, спътник и любящ
Бриз, ветрец - животодаряващия дъх на Възлюбения
Роза - вечната и съвършена красота на Възлюбения
Градина - метафора за красиво и хармонично състояние на съзнанието
Вино - нектарът на любовта, божествено опияняващото присъствие на Възлюбения
Виночерпец - душата
Дреха - тялото
Славей - душата, която възпява Възлюбения
Пиянство - да си обхваната от любов към Бог. Божествено чувство на екстаз.

Това са само малка част от метафорите, които суфите употребяват в своята философия.

Един от изследователите на ислямската цивилизация Цветан Теофанов стига до извода, че суфизмът не е доктрина, а път следван в лоното на тарика. Тарика е арабски термин, означаващ „път”. Той приема два смисъла в мюсюлманската мистика. В първият смисъл е сборник с принципи, който цели в рамките на суфистката мисъл да стигне до същността и да спечели благоволението на Всевишния, следователно и щастието, както в земния, така и в отвъдния живот. Във втория си смисъл, от XI век нататък, означава ансамбъл от ритуали за духовно обучение. По този начин суфизмът става синоним на братство, добива смисъла на общност, създадена по специални предписания, под ръководството на един и същи учител. Принадлежността към някое от тези братства води до пребиваването в суфистки манастир, за по-дълги или по-кратки периоди, много рядко за цял живот, като повечето последователи са женени. Философията на суфизма създава и налага правилата и етапите през които преминават поклонниците по пътя към мистичното. Ролята на шейха, който е главата на братството и на когото се дължи абсолютно подчинение, се състои в адаптиране на упражненията към духовните нужди и възможностите на учениците. Но връзката между учителя суфи и ученика е много по-тясна, от колкото възможната привързаност към един „ръководител на съзнанието” в обичайния смисъл на думата: не става въпрос само за преподаване на философия, съобразно способностите на човек, стремящ се към духовен живот, а за посвещенческата традиция, за съобщаване на едно духовно влияние, на един Божествен прилив, който може да дари само един представител на „верига” водеща към Пророка Мухаммад. Това посвещение се извършва чрез връчване на расото. По този начин ученикът става син на шейха. Освен това учениците се смятат помежду си за братя, обвързани и обичащи се с любовта на Бога. Те вярват, че когато си свързан с някого в братството това е по-силно от роднинска и кръвна връзка.

Заради своята философия и начина си на живот суфииското братство образува една сплотена общност, едно духовно братство, така че и най-скромният привърженик да се чувства свързан духовно с най-възвишеният и екзалтиран йерофант: връзката по между им не може да бъде разкъсана, защото това е брак между души, който е сключен на небето.


Мевлана Джелаледин Руми и мевлеви философията

Както вече споменахме суфите намират израз на ученията си по много начини, в това число поезията и словото. Може би най-известния творец, учител и философ в суфи традицията е Мевлана Джелаледин Руми. От него произлиза и прочутият по цял свят орден на дервишите мевлевии.

Руми е роден в през 1207 г. в град Балкх, намиращ се на територията на днешен Афганистан. Той се ражда в семейството на известен по това време философ и мистик наричан „Султана на знанието”. Младият Руми израства в средата на учените и мистиците на Исляма, което в последствие го превръща в един от най-видните и напредничави философи на своето време. След смъртта на баща си Джелаледин Руми заема неговото място и без никакви затруднения се превръща в новия ,,Султан на знанието’’.

Наглед съдбата му на ислямски учител философ изглежда ясна, докато не се случва нещо, което ,,разтърсило душата му и отворило в него непресъхващ извор’’. От тогава той преоткрива своите възгледи и създава една новаторска за своето време философия, която разнася славата на ислямската езотерична традиция по цял свят..

Става въпрос за запознанството му със странстващия дервиш Шамс от Табризи. Обстоятелствата около заветната първа среща се описват различно от изследователите. Шамс се появява в живота на Руми като божествен пратеник, който здраво „разтърсва душата му”, издърпвайки я от летаргията и илюзията на материалния свят. Именно тази среща слага началото на философското учение на дервишите мевлеви.

Братство на дервишите мевлеви

Против наложилото се мнение, че в исляма не може да има монашество, общностите на мистиците се оформят като братства. Всяко от тях се превръща в път, следване на непрекъсната традиция, положена от учителя. В тези братства е широко разпространена аскетична практика и придържането към принципа за непритежание. Именно тези братства, нетрадиционни за ислямската религия наподобяват по облик ордените на бедните монаси, известни от други религиозни култури. Според суфиите монашеството е "в сърцето на всекиго". За първообраз на дервишеско братство се приемат сподвижниците на Мухаммад, с които той напуска Мека и се заселва в Медина. Начинът на живот в дервишеските братства в средновековната мюсюлманска култура не подлежи на публично разискване, така че за него не е известно много.

Кои всъщност са дервишите? Дервиш или дарвиш буквално значи, ,,който ходи от врата на врата’’. Те просели, за да получат унижение на този свят и за да се отрекат от материалното, като се сближат с духовното. На дервишите е забранено да просят за себе си, а изпросеното даряват на бедните.

След смъртта на своя духовен учител Шамс, повлиян от дълбоката скръб, Руми създава сама (или сема), която представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите. Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото. Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация. Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. Противно на истинския смисъл, който носи този танц, някои несправедливо го обявяват за обикновена религиозно-сектична проява, без дори да се опитат да вникнат във философския му подтекст.

Орденът, създаден от Мевлана Руми, а именно „братството на въртящите се дервиши мевлевии” е един от най-емблематичните за суфите. Мевлевиите дълги векове наред са били на почит между султаните и са притежавали особената привилегия да връчват сабята на султана, когато той се възкачвал на трона. Въпреки това те били близки и с най-обикновените хора. Обкръжението им е съставено от занаятчии, селяни, аргати. Както вече споменахме мевлевиите не правят разлика между религиите или сектите, осъждат всичко крайно и по този начин влияят на народа. Групи от дервиши пътуват заедно, посещават най-бедните махали, подпомагат населението, танцуват с него сама и благодарение на това бедните забравят теглото си. Дори и жените по някога участват в сама, което е било крайно немислимо за догматичната религия.

Като цяло философията, музиката, танците и поезията на мевлевиите имат огромно влияние в обширната Османска империя – от Азербейджан до Виена. Те разпространяват учението си посредством своите пътувания по всички краища на империята. В продължение на векове се строят техни духовни центрове дори и в най-отдалечените кътчета на империята, а тяхната философия се чете и анализира в многобройни преводи и коментари, без да е необходимо да се знае персийският език, на който е написана.

Както вече споменахме, следването на пътя според философията на суфите включва определени практики, целящи съединяването на ученика с Бога. В техните духовни центрове се съблюдават строги правила и се изпълняват практиките и упражненията дадени от учителя. Уединението в исляма трае 40 дни, докато при мевлевиите то продължава 1001 дена. Друг важен момент е молитвата. Тя има дълбок смисъл и според мевлевиите преминава през трите етапа на знанието: ilm-al yakin (получено знание, от другите или от учение), ayn-al yaqin (да знаеш, наблюдавайки себе си) и haqq-al yakin (знание натрупано чрез различни преживявания, гносис). По време на самата молитва има четири движения, всяко едно с определен ритъм. В началото, по времето и в края на молитвата, дервишът свидетелства за божественото съществуване, единство, величие и сила. Молитвата при суфите има за цел пълното смирение, единство, и разтварянето на Аза във Възлюбения. Това е състоянието, известно като нирвана в будизма и fanna fillah в исляма. Молитвата на суфите не е път на оттегляне от света, а път на търсене на Божественото, съчетан с динамичната активност в материалния свят.

Суфизмът и неговата философия са нещо обширно и необхватно. Те дават възможност за духовен растеж, възможност за изява на любовта, съзнателността и щедростта. Това е едно духовно учение, което идва от далечно време, но е автентично и днес. В западната философия, от Платон до Хайдегер, мисълта се мести в полето на един постоянен конфликт: дуалността душа-тяло, субект-обект. А целта на суфиите е да открият едно измерение отвъд всяка двойственост, присъединяващо така универсалния аспект на дълбинното съзнание. Мистичната интуиция се открива, казва Гьоте, като впечатление. Тя е мълниеносно задържане, в което се премахва чувството за време. Едно такова пряко възприемане се придружава от чувство за присъствие, понеже когато душата среща вечността, трансцедентността е тази, която нахлува там и която тя приема и разпознава като такава. Това присъствие е определено като „присъствие на сърцето като доказателство за интуитивната вяра по такъв начин, че скритото има същата мощ като видимото.

Източник:filosofon.log.bg/article.php?article_id=60324